Не скоро ще се срещнем май.
След болка бой,
след браво вай,
след пропаст catcher in the rye,
след рая също рай.
След пладне здрач и после мрак,
след гей чифут,
след кур простак.
Стани и пак запей, тъпак,
и Бог ще ти е враг.
Другарю, виж. Другарю, дръж.
След кеф тъга,
след слънце дъжд.
Тук и сега най-изведнъж
пак няма да си мъж.
Съдбата прави кръговрат,
след мутра врат,
след брата брат;
глупакът само не е чат,
че всичко тук е ад.
Милиционер, милионер,
след звяра звяр,
след пора пер.
И изкушения в размер от
скоч до браун шекер.
И няма кой да каже „куш“.
След хора Гор,
след Буш пак Буш.
Омир, нали се скъса
уж прогнилият ботуш.
И след закона пак закон,
след МУР е мор,
След тях ОМОН.
След каламбура под пагон
мамон, жаргон, нагон.
И е така открай докрай,
след тира тур,
след воя лай.
Лъжецаре на Първи май,
любим мой роден край.
Наоколо поля, села,
след хълма хълм,
след дъб ела
и само мъничка кола
със прашни колела.
И без и не, и без и да,
и здрач,
блещукаща звезда.
И мислиш: леле-мале, въй,
не е то току-тъй.
Окнов: Не, пуснете ме!… Пуснете ме!
Пусни ме!… Да, това исках да направя!
Стрючков и Мотилков: Какъв ужас!
Окнов: Ха-ха-ха!
Мотилков: А къде е Козлов?
Стрючков: Ската се.
Идеята на Стьопа Михайлов да сключи съглашение със седмицата узря тогава, когато той горе-долу се понаучи да чете и почна да се замисля за разликите между половете. Първите форми на този алианс бяха примитивни. За различните житейски случаи Стьопа изписваше различни седмици. Голяма празна на цяла страница например го пазеше от по-големите и по-силните деца. Четири заострени седмици, разположени в ъглите на листа, трябваше да озаптят буйните съседи по стая, които по време на следобедната почивка редовно се прокрадваха, за да го пухнат с някоя възглавница по главата или да му тикнат някаква гадост под носа. Няколко досадни произшествия обаче, от които седмиците трябваше да го защитят, доказаха, че този метод не върши работа.
Стьопа реши, че в единствено число седмицата не притежава достатъчно сила, и започна да изписва страница след страница миниатюрни синички ъгълчета, чувстваше се като завоевател, който събира армия, за да покори света. Армията обаче, както бързо се изясни, не искаше да се сражава. Синините на Стьопа от летния лагер, след като точно седем тетрадки бяха изписани със седмици, доказаха това съвсем убедително.
Докато бродеше след училище из тихите краймосковски горички и пълните със съкровища сметища, Стьопа мислеше и мислеше, и накрая разбра къде е проблемът. Неизвестно защо той още от самото начало беше решил, че седмицата е наясно с всичките му планове. Струваше му се съвсем естествено, че тя разбира мислите му в момента, когато се появяват в главата му. От друга страна, светът беше пълен с такива като него! Стьопа се сети, че трябва по някакъв начин да привлече вниманието на седмицата към себе си, да направи така, че тя да разбере за съюза, който иска да сключи с нея, и да го различава в тълпите.
В училище им казваха, че в древни времена, когато искали да се сдобият с милостта на боговете, хората им принасяли жертви. Седмицата може и да не беше бог точно като Зевс или Аполон, но явно обитаваше надчовешки измерения. Така че забравената технология можеше и да подейства.
Стьопа знаеше, че древните богове приемали като жертва изгаряни бикове. Няколко седмици той сериозно обмисля да подпали ритуално един от совхозните краварници — беше близо до вилата им. Снабди се с шише бензин и наряза дълги ленти от велосипедна гума, за да ги използва като бикфордов шнур. В последния момент се отказа. Проектът все пак беше прекалено мащабен.
Но бензинът свърши работа. Стьопа открадна от къщи седем консерви телешко — тенекиени военни цилиндри с бича глава, вписана в овал, като снимка от тези по старите гробове. За такова количество храна трябваше голям огън и Стьопа си изгори ръката, но като цяло ритуалът, извършен в гората близо до вилата, мина гладко.
Вонята на изгоряло месо му напомни за нещо тайнствено и отдавна забравено (дойде му наум и едно странно словосъчетание — „геена огнена“). Преживяването беше прекалено мимолетно за анализ — просто халюцинация на паметта, сянка на мисъл за нещо, което съвсем сигурно никога не беше ставало с него. И въпреки това именно този странен полуспомен му отвори очите за грешката му.
В какво беше смисълът на жертвоприношението като такова? На небето се предлагаше онова, което то ни дава — животът, душата. А сивкавото телешко от стратегическите запаси на СССР беше само опаковка, останала от отдавна изчезналата жизнена сила — също както и консервените кутии бяха опаковка на изгореното месо. Да принасяш мъртва материя в жертва на духа беше все едно да подариш на рожден ден празна кутия бонбони. Дори дъските на старата ограда, с които бе запалил огъня, бяха по-подходящи, понеже тук-там по тях все пак имаше жива плесен.
Следващата стъпка беше проста и логична. Стьопа нави седем страници от вестник в удобна дълга мухобойка и започна да изпраща в отвъдното мухите, които влизаха в кухнята. За да могат душите им да стигнат до необходимия адрес, всеки път щом улучеше някоя, Стьопа шепнешком повтаряше незнайно как измисленото стихче: „Седем бора и брезички, седем сте по седем всички“. Не беше съвсем ясно колко точно мухи трябва да прати при седмицата под този стихотворен съпровод — дали седем по седем, или седемдесет и седем. Стьопа реши да се спре на втория вариант и тъкмо вече наближаваше заветното число, когато един внезапен удар на съдбата направи проекта неактуален.
