Нанесе му го една книга, която баща му беше оставил на кухненската маса, дори не цялата книга, а само една фраза на страницата, която Стьопа прочете мимоходом — за някой си Щирлиц, който толкова вярвал в щастието, което носи числото седем, че когато подмушвал на врага лъжлива информация, се стараел сборът на съдържащите се в нея цифри да е седем.
Стьопа разбра до каква степен е неконкурентоспособен с мухобойката си в този свят, пълен с големи, които изповядваха същите възгледи за чудесното. Техните възможности бяха неизмеримо по-големи: какви ти мухи, някои от големите можеха да пратят на магическия адрес милиони и милиони хора. Нима можеше да се надява, че седмицата, заобиколена от тълпи могъщи почитатели, ще му обърне внимание? Това беше толкова наивно, все едно слон, заобиколен от духов оркестър, да чуе бръмчащ комар.
Стьопа за доста време изгуби вярата си, че може да спечели нещо от съюза с цифрите. Дори самата мисъл, че такъв съюз може да се сключи, започна да му изглежда съмнителна.
Трябваха да минат няколко години, докато душевната му рана зарасне, и тогава Стьопа бе осенен от нови идеи, свързани с цифрите и числата.
Седмицата беше всеобща избраница. Към нея се обръщаха всички — британските суперагенти, героите от приказките, градовете, издигнати на по седем хълма, дори и ангелските йерархии, ориентирани към седмото небе. Седмицата беше разглезена и скъпа куртизанка и не беше чудно, че скромното му ухажване оставаше без отговор. Но пък тя не беше единствената цифра на света.
Научен от горчивия си опит обаче, Стьопа не бързаше да избере друга цифра. Досещаше се, че към която и цифра да се обърне, на света ще се намерят много хора, които са направили същия избор. А колкото повече конкуренти имаше, толкова по-малък беше шансът избраната цифра да откликне на врачуванията му и дори да забележи съществуването му. От друга страна, логиката подсказваше, че двузначните и тризначните числа не са толкова разглезени от внимание.
Стьопа интуитивно чувстваше, че цифрите от единицата до деветката са по-могъщи от двузначните числа, а двузначните са по-силни от тризначните и така нататък. Но му бяха направили впечатление думите на Цезар, чути по история — че е по-добре да си пръв в някое галско селце, отколкото последен в Рим (учителката сбърка и каза, че било по-добре да си пръв в Рим, отколкото последен в някое галско селце, но Стьопа разбра, че е сгрешила, понеже за Цезар това звучеше прекалено самодоволно). И той почна да си избира някое по-спокойно галско селце.
След дълги размисли се спря на числото „34“. Сборът на тройката и четворката му даваше седмицата. Това придаваше на числото „34“ нещо като небесната генеалогия, като при гръцките герои, водещи потеклото си от боговете. Стьопа не предаваше изначалното си божество, просто търсеше по-рационален начин да се обърне към него. Освен това, също като седмицата, тройката и четворката бяха особени цифри — имаха цветове. Стьопа си спомняше, че едно време, когато беше съвсем мъничък, всички цифри си имаха цветове. Но после те избледняха и само четворката си остана с добре видим зелен, седмицата беше синя, а тройката имаше малко оранжевко там, където полукръгчетата й се съединяваха.
Имаше и много други съображения, които взе под внимание — „трийсет и четворката“ например беше най-добрият руски танк през Втората световна и следователно числото „34“ грееше с отразената светлина на сполуката и победата. Изборът му съзрява в ума му толкова дълго, преди да го направи, че дори не беше съвсем ясно той ли избра числото „34“, или то него.
Вече беше голямо момче — завършваше училище и под носа му тъмнееше мъх, който приличаше на два минуса — Стьопа се надяваше, че с времето те ще дадат обещавания от математиката плюс. Сега той вече беше по-предпазлив. Беше се обзавел с нов патрон в света на числата, но не искаше да повтаря жестоките си мухоприношения. На числото „34“ изобщо не му трябваха убити мухи, дори убити хора не му трябваха, това му беше ясно. Трябваше да тръгне по друг път — не да извършва неясни магични ритуали, а да посвети на това число целия си живот, да се слее с него, да докаже предаността си с ежедневно усърдие.
Започна с това, че взе да става не в шест и половина, както досега, а в шест и трийсет и четири. По същия начин се изместиха и всички останали точки от разписанието му, които зависеха от него. Определяше си среща например в пет и половина и закъсняваше с четири минути, като специално се бавеше в станцията на метрото, та стрелката да си измине чертичките. Когато рационалната част на ума му започваше да му шепне, че се държи глупаво, той си имаше рационален отговор.
