Всичко около нас се променя всеки миг и във всеки момент светът е сбор, сума от обстоятелства, различни от тези преди или след секунда. Хората, с които си имаме работа, също непрекъснато се променят и се държат различно в зависимост от това какви точно мисли попадат в моментния срез на умовете им. Затова, като избираме времевата и пространствената точка на срещата си със света, ние се занимаваме със съвсем реална магия, може би дори с единствено възможната магия, защото всеки път решаваме в кой точно свят да влезем. В един ни чака падналата от перваза саксия с бегония или връхлитащ камион, в друг — благосклонната усмивка на Непознатата или натъпкан портфейл до бордюра, и всичко това на едни и същи улици… Стьопа намери тези думи много по-късно, когато вече се беше научил да превръща числата в пари, но самата мисъл, към която насочваха те, в неоформен вид му беше позната още от училище.
За да заспи, той не броеше до сто, а до тридесет и четири, после пак до тридесет и четири и така нататък. Когато влизаше в някое ресторантче, преди да седне, броеше масите в кръг, по няколко пъти, докато не излизаше трийсет и четири. Преди да скочи в морето от кея, правеше тридесет и четири бързи вдишвания. Всеки път, когато трябваше да вземе решение, той го свързваше по един или друг начин с това свещено число. Това му даваше чувството, че е избрал уникален маршрут, различен от житейските пътища на другите. И въпреки че външно съдбата му не се различаваше по нищо от съдбите на връстниците му, маршрутът наистина беше необичаен. Когато измина достатъчно голяма част от него, Стьопа започна да получава потвърждение след потвърждение за това. Или може би се научи да разпознава потвържденията.
Едно лято, беше неделя, той си седеше вкъщи и зяпаше през прозореца. Внезапно чу тежки удари — на близкия строеж някаква машина забиваше дебели метални пилони. Стьопа несъзнателно започна да ги брои. Оказаха се точно тридесет и четири, после машината спря и не се обади повече. В това може би нямаше да има нищо особено, ако само секунда преди първия удар той не си беше помислил, че всъщност не знае дали е успял да почука на вратата — на сърцето — на божеството си. Да не говорим, че всичко това стана в почивен ден, когато бачкаторите не бачкат — и това обстоятелство окончателно убеди Стьопа, че случилото се е знак.
Друг път, когато бе обзет от съмнения, подтикнат от някакъв импулс, той пусна телевизора. На екрана се заредиха титрите на полския филм „Тримата танкисти и кучето“ — което, както той веднага се сети, означаваше „34“ — тройка (трима танкисти) и три плюс едно (пълен екипаж). Дори алюзията да беше мъничко насилена, това беше простимо, след като танкът на кучелюбивите поляци беше „Т-34“.
В зори на седемнайсетия си рожден ден — особен ден, понеже седемнадесет по две е тридесет и четири — Стьопа реши да подложи на последен изпит и себе си, и избраното число.
Каза си, че този съюз ще го доведе до целта му (което си е истина, още не знаеше що за цел е това), ако на билета, който ще си купи в киното, ги има цифрите „3“ и „4“. За да даде достатъчно време на развитието на събитието, Стьопа отиде на кино чак в другия край на Москва. Единият час в метрото беше подобен на изкачването към планински храм, когато от човек се отлюспват и падат натрупаните му в този свят грехове.
Купи си билета точно тридесет и четири минути преди да почне филмът. Излезе от киното, въздъхна дълбоко и го погледна като играч, който обръща карта, от която зависи цялата му игра.
В шестцифреното число нямаше нито тройки, нито четворки. Редът беше единайсети, мястото — петнайсето. Стьопа усети как светът, който толкова години беше сглобявал парченце по парченце, рухва. Не беше издържал изпита.
Купи си шише вино в близкия магазин, изпи го до дъно в някакъв вход, запали цигара до черния от мръсотия прозорец и се върна в киното — и без това нямаше какво да прави. Седна, погледна гърба на стола отпред и усети как салонът се люшва. Но не беше от виното.
Пред него с дебел черен маркер пишеше: „САН-34“. Той не знаеше какво е „САН“ — може би неформална група в някое учебно заведение или нещо от сорта. Но пък много добре знаеше какво е „34“. Прокара пръст по надписа. Изкуствената кожа беше хладна и грапавичка. Стьопа мигна няколко пъти, за да провери не го ли лъжат очите. А после закрещя така, че целият салон наскача, и от неприятностите го спаси само това, че загасиха светлините — филмът почваше.
След този случай стана съвсем ясно, че пактът, за който мечтаеше от дете, е сключен. Приятната новина беше, че числото „34“ вече си имаше съюзници — „17“ и „68“. Не ги беше назначавал Стьопа — всичко стана от само себе си. Просто в един момент той разбра, че тези две числа служат на трийсет и четири, че са предвестници — още не слънцето, но обещание за слънце, сияние по ръба на изтъняващите облаци.
Щом разбра, че е чут, Стьопа не само се зарадва, но и се уплаши. Не беше съвсем ясно кой го е чул. Понякога се плашеше — разбираше, че е влязъл в странна игра, от която се излиза трудно.
А правеше опити да излезе. Един път, докато извършваше ритуала, посветен на числото „34“, седя в мазето на някаква селска къща тридесет и четири часа и почти умря от страх. Имаше и халюцинации — безинтересни обаче: някаква жена с разпусната коса и по вретище местеше разни гърнета покрай стената всеки път, щом той се замислеше за нещо и забравеше, че няма никаква жена и никакви гърнета. След този опит той реши, че се побърква, и се зарече да не се занимава повече с глупости. Но не можеше да направи нищо с психическия заряд, който капка по капка беше влял в любимото си число. Тази енергия вече съществуваше независимо от него — или поне така му се струваше. Можеше колкото си иска да де самоубеждава, че „34“ си е число като всички други числа, и да се кълне, че край вече на детинските игри, но това нямаше нищо общо с дълбините на душата му. Щом зърнеше тройка до четворка, централният нерв на душата му затреперваше и му доказваше, че договорът му с числата си остава в сила — и че вече ще е в сила завинаги.
